#Есето
#Есето
Представяме наградените есета от IV Областен конкурс за есе на тема: “Промени ли ни изолацията към по-добро?“ Поощрителна награда получи Теодора Ивелинова от гр.Добрич.
“Промени ли ни изолацията към по-добро?“
Пандемия? Чума? Апокалипсис?….. Що ли е това? Какво се случва с нас, с нашия живот, мисли и дела? Ето това се питам аз? Отговор ли?…
Не знам!… Събуждаш се, оглеждаш се и хоп – светът е по-голям! Преса, вестници и медии те заливат със страшни новини и прогнози за нечуван вирус, който ни атакува. Довчера филмите за бъдещето, които гледахме като деца и си мислехме, че са творческа фантазия, започнаха да стават реалност.
И ето – появиха се брифинги и конференции. Отговорни мъже станаха част от домашния ни свят. Статистики… Заболели… Оздравели… Всеки ден умират хора!… Съвети, предписания… И аз разбрах, че вече не съм дете, а отговорен човек, който трябва да спазва мерки и карантини, за да запази живота на своите близки и обични хора.
Промяна! С прости думи… две седмици живот в изолация. Ако си разумен човек, разбиращ и оценяващ. Стрес за всеки. Ограничения за малки и големи. Невъзможност за пътуване. Страх!
Българинът трудно приема забрани и нареждания. Някои не вярваха, част от тях продължават да не вярват. Казват, че това е поредната спекулация и че няма вирус. Но ние трябва да се променим! И то към добро! А той бавно и полека атакува… Първо най-слабите, беззащитните в нашия човешки род – възрастните хора, болните. Кара ни да се замислим. Слава на Бога в моето семейство няма хора, сблъскали се с вируса, но имаме познати, близки, които твърдят, че е нещо ужасно. През истински Ад преминават заболелите и очакващите добри новини обичащи ги хора. Кашлица, температура, липсващи обоняние и вкус. И най-страшното – борба за въздух… В болниците маски, костюми, миризма на дезинфектанти и … всеотдайни хора – лекари, сестри, санитари, които се борят с болестта, но често и с неразбиращи ги. Като бели ангели, бели гълъби на доброто и на надеждата. Благодарим! Трябва да се научим да благодарим… от сърце.
Два бели гълъба видях аз през деня,
два гълъба с алени сърца…
Сърца, отдадени с едничка молба:
да помогнат на изпаднали в беда!
Пазете се вий, гълъби красиви!
Помагайте на хората по света!
А ние, обикновените
можем да сведем пред Вас единствено глава!
Постепенно всички научихме как да го разпознаваме НЕГО – настанилия се в живота ни нов неискан и нечакан, нежелан, но агресивен гостенин, който започна да превзема големи територии от ежедневието ни, от мислите ни. И да ни ограбва… Нито един от нас не се замисляше, че е свободен да ходи, където иска, да се среща, с когото си поиска, и да пътува, докъдето пожелае. Съвременният човек възприемаше тази свобода за даденост. Но след появата на този вирус това се промени. Започнахме да осъзнаваме колко е важна и нужна за нас тази свобода.
Ограбва ни много! Прекъснати животи… Липсващи хора… И ето че започнахме да виждаме по медиите лицата на борещите се с новата чума, които губят битката с вируса. Или да чуваме за тях. Ден след ден… Все повече и повече болни на различна възраст – деца, млади, стари. Докога?!
Трябваше да заживеем изолирано, да останем сами със себе си. Първоначално – съпротива. Обичайното отношение към нещо ново. Но един ден дочух от направена анкета – 20% от българите се чувстват щастливи от възможността да останат по-дълго време в дома си с най-близките хора. И постепенно осъзнах – имах толкова време за общуване с близките, с МОИТЕ най-близки хора – родителите. Колко пъти ми се е искало да разговарям с тях, да споделя, да поискам съвет. А те най-често нямат време, забързани в ежедневните си задължения. И ето че новият вирус ми даде това време. Прекрасно!
И тогава се замислих – какво ли правят хората с увреждания? Та те стават тотално изолирани от света! Трудно се придвижват, няма събития и всичко е отменено. Те са приклещени в домовете си, все едно са ,,златни птички”, природни чеда в ,,златни клетки”. Може би сега, като помисля, за тях пандемията е най-тежка. Здравите хора забравяме, че имаме много привилегии и рано или късно това ще отмине, ще се върнем към нормалния ритъм на живот, докато хората с увреждания – не. За тях животът с вирус или без е една непрестанна борба… За съжаление!
Дали можем да направим нещо? Разбира се! Да станем по-добри, по-отговорни и по-разумни.
За да се предпазим едни от други и да помогнем на лекарите от първа линия, започнахме малко по малко да се самоизолираме. Намалихме срещите с приятели, съученици и близки. Но други хора – не… Защо? В условията на тази пандемия лекарите започнаха да изнемогват и много от тях изгубиха битката с COVID-19, за да спасят нечий човешки живот. Поклон! В много наши български домове се загнезди мъката, тъгата, скръбта. Наслои се като мъгла, като гъста есенна и потискаща мъгла. В това време по целия свят обстановката е подобна, дори по-лоша. Започна се с Китай, продължи с Европа, Америка… Целият свят… Държави като Германия, Франция, Италия и Испания едва успяват да се борят с болестта и ежедневно затягат своите мерки.
ПСР тестове, затваряне на граници…
Светът е объркан и стъписан… Докога?! Ще свърши ли някога?… И защо? Защо всички трябва да преживеем срещата с болестта, със смъртта?! Природно наказание за грехове, човешка грозна намеса или просто естествен процес?!…
Но да не забравяме – в живота след злото идва добро!
Дали злото ни накара да се променим? … Да!
Дали то ни накара да бъдем по-добри? … Зависи от всички нас, от изборите, които правим.
Да бъдем по-добри! Не ни е необходим вирус, който да ни принуди да се замислим над най-ценното в живота, да започнем да общуваме пълноценно с най-близките си хора! Не ни е необходим, за да осъзнаем приоритетите си, да разберем, че сме част от природата и трябва да се грижим за нея!
Да бъдем отговорни! Да бъдем вярващи! Да бъдем истински хора!
Пазете живота на вашите близки! Бъдете разумни! Бъдете благодарни и оценявйте всичко, което имате, защото всеки ден е дар от Бога. Животът е един и за съжаление…втори дубъл няма!
Автор : Теодора Ивелинова Иванова