#Есето

16.12.2020

#Есето
Представяме наградените есета от IV Областен конкурс за есе на тема: “Промени ли ни изолацията към по-добро?“. Специална награда получи Михаела Красенова от гр.Добрич.
Промени ли ни изолацията към по-добро?!
Татко винаги ми е повтарял, че съм принцеса!
Но по ирония на съдбата се случи, че тази принцеса беше заключена в кулата на собствената си самота и изолираност от света. Никога не съм предполагала, че точно аз – щурото, вечно усмихнатото момиче ще бъде някога пленница…
Преди години се случи нещо, което за миг преобърна живота ми, представите ми, мечтите ми. Не помня с кого бях, но съм сигурна, че щастието, което изпитвах тогава, беше безгранично. Забавлявах се всеки ден, не мислех за нищо друго освен за игрите, отнесено летях към всяко приключение… Може би затова не успях да хвана топката. Хукнах след нея, без да осъзнавам, че излизам на платното. Ярките фарове се блъснаха в мен…
След месеци в болницата се озовах прикована към инвалиден стол, който сякаш ме теглеше надолу и не ме пускаше от хладните си прегръдки. Заредиха се тъжни, болезнени седмици. Толкова много исках да стана, да потичам навън по поляната, която гледах всеки ден от прозореца и да усетя топлината на слънчевите лъчи, галещи лицето ми. „Незначителни“ мечти, които едва ли щях  да осъществя, защото не можех да движа краката си. 
Това беше времето, в което се чувствах наистина изгубена. Не знаех накъде да вървя, можех ли изобщо да вървя и дали имаше смисъл да опитвам. Бях попаднала в дупка и вместо да се катеря нагоре, аз продължавах да копая надолу. Вълшебната кула от мечтите ми на принцеса сега се бе превърнала в тъмна пещера, от която не виждах изход.  
Усещайки самотата ми, след години на борба моите родители се опитваха да ме включат в групи за взаимопомощ, за да имам поне някакви социални контакти. Дълбоко в себе си си повтарях, че съм излишна на света. Затова, когато влязох в тийнейджърска възраст, аз не само се затворих в себе си, но и у дома. Нямах желание да излизам навън, дори спрях да поглеждам през прозореца. Нашите работеха, а вкъщи винаги имаше чужд човек, който да се грижи за мен, колкото да не падна от стола или да ми подаде нещо от горните шкафове. Често се налагаше да наемаме нови хора. Старите или успяваха да си намерят друга работа, или вече не можеха да ме търпят. Бързаха да се изолират от изолираната. Държаха се така, сякаш ги разболявах и им носех нещастие. Сигурно скоро след това ме забравяха, като че ли не съм съществувала. 
Не исках да е така, но с времето започнах да усещам някакво озлобление. Не вярвах на хората, защото никой не искаше такива като мен. Светът се стреми към удоволствието, а да срещаш хора с увреждане, не бе част от красивата картинка. Чувствах се сама дори когато имаше някой у дома. 
Окована,  не можех да изживея младините си като връстниците си.  Бях постоянно потънала в размисли, които се превръщаха в моето житейско пътешествие, помогнало ми да израсна душевно. Страданието ме направи тъжна, но мъдра. Расъждавах по различен начин, много от действията на мои познати ми се струваха детински и недообмислени. Дълбаех навътре, не търсех изход навън вероятно защото не вярвах, че хората могат да разбиват стени, да влизат добронамерено в света на изолираните поради недъг, заболяване, инцидент.
Беше ден, в който очаквах поредния болногледач. Извненадващо се появи младо момиче. Досега винаги са идвали възрастни… Сигурно беше три-четири години по-голяма от мен. Държеше се много странно. Никога не бях получавала такова отношение. Обръщаше ми много внимание, винаги искаше мнението ми и ме караше да говоря с нея. 
Така постепенно се отворих и започнах да ѝ споделям. Неусетно се превърна в мой приятел. В приказката ми се появи вълшебен помощник, а думите му бяха като жива вода.
Един ден пристигна с идеята да „завладеем света“ и щяхме да започнем с нещо малко – да излезем на поляната пред къщата. Първоначално не бях съгласна и отказвах, но нещо в начина, по който ме гледаше и ми се усмихваше, заедно с прошепнатите думи “Ти можеш!”, ме накара да повярвам в себе си. Така след тригодишна изолация от света във високата и тъмна кула, успях отново да отворя очи. Да разбера, че докато дишам и мисля, всичко е възможно. 
Не след дълго започнах да се срещам с хора като мен, изживяващи нещастието на света и борещи се със и за себе си. Превръщах се в техен вълшебен помощник  и им помагах да оценят това, което имат. Най-накрая намерих своята главна роля, с която да бъда полезна в този живот. Въпреки количката, въпреки ограниченията.  Разбрах – не изолацията ме промени към добро, а човечността. 
Но… настъпиха времена, в които всички попаднахме в лабиринт, изолирани от света заради вирус. Почувствах, че хората сякаш станаха равни – аз, прикованата към стола с колела, и те, свободните да не спират. Тогава се надявах, че  ще успеят да осъзнаят как се чувстват тези, за които няма лек, и да започнат да се държат различно, топло, с мисъл, загриженост и съпричастие. Всеки ден слушах и четях колко е трудно на „нормалните“, „успешните“, „забързаните“ да оцелеят затворени – без ресторанти, кина, дискотеки, социални контакти. И се питах: „Слепи ли са? Не виждат ли истински ценното?“
Обикновеният човек е устроен така, че не оценява това, което има, докато не го загуби, а няма как да е съпричастен, без да познава чувството от загубата. Затова се надявах обществото да оцени колко много невидими блага притежава и да спре да съди по материалните възможности. Очаквах да разбере без колко неща може всъщност. Мисля, че разбраха, но после, … после бързо забравиха. Помним се ние, които сме се намерили отвъд затворените врати, отвъд капана на самоизолацията, отвъд страданието. 
Истинската и трайна промяна към добро е толкова рядко явление. 
Но не е невъзможна.
Автор:Михаела Красенова Вълчева